Личните граници представляват отстояване на егото. Егото е сборът от специфичните за нас мисли, чувства, желания, интереси, гледни точки и предпочитания. Егото е като нашия психически и емоционален пръстов отпечатък, защото не е възможно да съществува друг човек с абсолютно същата идентичност като нашата.
Примери за лични граници: Сашко харесвва жълто, но Иван харесва червено. Сашко вярва в извънземни, но Иван не вярва в тях. Сашко обича да прекарва свободното си време на открито, но Иван предпочита да играе видео игри. А, здравословните лични граници са това, което прави тяхната комуникация възможна и градивна, въпреки техните различия.
Личната граница би могла да съществува единствено когато има спрямо какво да бъде поставена. Ако съществуваше само един човек на земята, той дори нямаше да има как да схване концепцията за лична граница, защото на земята нямаше да съществува друга идентичност освен неговата. Когато обаче срещу него застане друг човек с друго его, тоест идентичност, личната граница е това, което съвместява техните различия по градивен и за двамата начин. Това, от една страна предпазва от обезличаване в комуникацията с другия човек, но от друга страна спомага за нашето развитие и надграждане, чрез приемане на ново, различно от нашето собствено, мнение, гледна точка, чувство, мисъл или желание. Затова и нездравословните лични граници се делят на две основни категории:
Непропускливи – при тях единствените валидни мисли, чувства, желания, гледни точки и предпочитания са нашите. Когато бъдем поставени пред чужди такива, които се различават от нашите, ние директно ги отхвърляме, с което ограничаваме хората, които ни заобикалят да изразят автентично себе си пред нас. Колкото по- нагоре в спектъра на непропускливи лични граници се намираме, толкова по-неспособни сме на дълбоки и автентични взаимоотношения с друг човек, защото различията, които неминуемо имаме с всеки човек, са възприемани от нас като заплаха за нашата индивидуалност, затова сме отхвърлящи спрямо тях, тоест непропускливи.
Пример за непропускливи лични граници: Иван има непропускливи лични граници. Сашко му казва, че харесва жълто, но тъй като Иван харесва червено, отговаря на Сашко, че жълтото е най-отблъскващия цвят и Сашко няма вкус щом го харесва.
Сашко вярва в извънземни, но Иван не вярва в тях. Тъй като Иван е с непропускливи лични граници, отговаря на Сашко, че е глупав и наивен и ако иска да бъде адекватен човек, трябва да възприеме неговото убеждение – тоест, че извънземните не съществуват.
Адаптиращи се – При този тип граници изпитваме огромни затруднения да изразим или да се застъпим за своите истински мисли, чувства, гледни точки, предпочитания и интереси, тоест за своята идентичност. Тук основния фокус е върху съхраняване на взаимоотношенията с другия човек на всяка цена, а цената в повечето случаи е нашата индивидуалност. Стратегията, която несъзнателно приемаме тук е, да се адаптираме изцяло спрямо АЗ-ът на нашия събеседник. По този начин, общувайки с него се съобразяваме изцяло с неговите мисли, чувства, предпочитания и желания. Това води до обезличаване, защото общувайки с другите хора, несъзнателно приемаме тяхната идентичност поради страхът ни от липса на близост и отхвърляне.
Пример: Сашко е с адаптиращи се лични граници и има желание днес да се прибере по-рано, защото на следващия ден има важни ангажименти. Иван го моли да не си тръгва още, защото на Иван му се стои още навън. Сашко се съгласява и остава, докато Иван не е готов да си тръгне.
В обобщение, при непропускливите граници се страхуваме, най-вече , от това да не се обезличим в процеса на взаимодействие с другите, затова не се съобразяваме с никоя тяхна мисъл или предпочитание, които са различни от нашите. Цената, която плащаме при тези граници са искрените, дълбоки взаимоотношения с друго човешко същество. Това е така, защото сме неспособни да приемем човека отсреща такъв какъвто е, а вместо това непрекъснато се опитваме да му наложим нашите мисли, желания и убеждения, приемайки неговите за невалидни.
При адаптиращите се граници, най-големият ни страх е да поставим взаимоотношенията си, с който и да било под риск, затова приемаме стратегията да се адаптираме изцяло към другия, в опит да ги съхраним. Тук цената, която плащаме е нашата индивидуалност. Това обаче, отново прави искрените и дълбоки взаимоотношения с другия трудно постижими, защото непрекъсното сме в режим на адаптация спрямо него, което означава, че не сме искрени в комуникацията си с него. Казваме на отсрещния единствено това, което иска да чуе, а не това, което наистина е вярно за нас. Именно това прави повечето ни отношения неискрени, неавтентични и повърхностни. Тук дълбокото убеждение е, че ако бъда искрен и покажа себе си, никой няма да ме хареса и никой няма да иска да има взаимоотношения с мен.
Най-здравословния вариант е да започваме всички свои взаимоотношения с нагласата да изразим автентично себе си, но и да осигурим такова пространство на другия, като по този начин да се запознаем с неговите лични граници. Това, разбира се, е много по-лесно да се каже, отколкото да се приоложи на практика. Само така обаче, можем да видим дали наистина сме съвместими с този човек и ако сме, до каква степен. Когато знаем степента, в която сме съвместими бихме могли да отредим такова място на този човек в живота си, каквото наистина би му паснало. Това е една реалистична нагласа, която ако приложим на практика, бихме си спестили безброй разочарования. В този ред на мисли, най-големия риск, който можем да поемем е, да отредим конкретна роля (приятел, партньор) на някого в живота ни, още преди да сме го опознали.
Здравословното изразяване на лични граници служи именно за определяне на правилата на взаимоотношения. Кога, по какъв начин, при какви обстоятелства, в кои моменти и с каква интензивност аз и ти бихме могли да имаме взаимоотношения, така че те да бъдат приятни и градивни и за двама ни?
А , това дали ще си отговорим честно на тези въпроси, определя колко градивно или деструктивно ще бъде нашето взаимодействие с другия.
Повече информация във видеото: